Дискусия край брега на езерото

С Котарака и Карлсон седяхме на брега на езерото и се взирахме в равната му огледална повърхност, нарушавана само от вълничките, които мръсните крака на туристите образуваха. Тълпи от хора обикаляха наоколо и се възмущаваха от присъствието на останалите на това толкова подходящо за съзерцание място. Някои газеха във водата, други ядяха на тревата, а трети просто гледаха разфокусирано, навярно повлияни от силните слънчеви лъчи. Ние бяхме поставили три кенчета с бира да се охлаждат в езерото и също обгаряхме обилно кожата си под ултравиолетовото сияние над нас. Докато гледах как един отразен от водата лъч зачервява ръката ми, реших да проверя какъв разговор би могъл да се получи.

- Колко много вода?! – започнах. Котаракът и Карлсон направиха усилието да ме погледнат с насмешка, т. е. ги бях заинтересувал – Откъде ли идва?

- От атмосферата, разбира се! – отсече Котаракът.

- Искаш да кажеш, че атмосферата произвежда водата, после я спуска под формата на дъжд, след това под формата на реки тя се влива в морето и след това се изпарява обратно в атмосферата?

- Точно така. Водата е неизчерпаем ресурс. – кимна Котаракът.

- Дори да е така, – съгласих се аз – нейното количество не нараства, а е постоянно. Атмосферата е само един от участниците в нейния кръговрат.

- Не! Атмосферата е създала водата. Ако не е така, докажи го! – настоя Котаракът.

- Добре, – започнах аз – ако атмосферата е създала водата, значи тя е създала и земята, така ли е?

- Не, разбира се! Земята е възникнала от един взрив на нематериални вещества. Така се е образувала материята. – доволен, че е стигнал до някаква по-сигурна територия Котаракът се изправи и запристъпва от крак на крак.

- Кои са тези нематериални вещества? – попитах аз.

- Ей, глупаци! – внезапно се развика освирепял Карлсон. Двамата с Котарака го погледнахме озадачено. Беше се сврял на кълбо върху гуменките си, обгорял жестоко от слънцето, червен като ряпа от изгарянията или от някаква ярост – Какво правите?! Рушите сала върху, който се нося!

Настъпи мълчание. Пресегнах се за бирата си. Все още беше топла.

Пейзаж

В този залив премина детството ми. Тук се учих да плувам, да целувам и да преодолявам препятствия. Някога тук имаше плаж, а сега са натрупани купища камъни, все още неоформени от морето. Останките на един самотен понтон едва се подават над водата. Заради него, някога наричаха изчезналия вече плаж Понтона. Срещу понтона е построен кръгъл каменен подиум врязан в морето; белите камъни, използвани за основата му рязко се отличават от зеленикавия цвят на старите скали около тях. Една подводна скала мълчаливо ги наблюдава на няколко метра навътре. Склоновете й са покрити с отдавна необезпокоявани миди и меки мъхести водорасли, зелени под водата и черни от досега си с въздуха над нея. Заливът живее свой живот, различен от бурния водовъртеж на вълните в откритото море на Изток. Морската повърхност тук е гладка и тиха. Колкото по-назад остава сушата, толкова по-дълбока, тъмна и непредсказуема става водата наоколо. Студените подводни течения са невидими отвън, но силно осезаеми за всеки попаднал в ледената им прегръдка. Запазената им територия е началото на залива – там, където той свършва и започва Черно море. Там, на изхода две ивици суша са застанали като стражи, вгледани един в друг. Единият от тях е естествено образуван нос  – старата църква построена на гърба му е символ на стария град, населяван предимно от гръцки рибари, отдавна изоставили поселището. Носът е висок, отвесни и голи скалите му се спускат рязко към морето и безстрашно поемат мощните талази вълни, които се изсипват върху им. Другият страж насреща е вълнолом, заграден със звездовидни бетонови блокове, защитаващи градското пристанище от набезите на водната стихия и завършващ с фар . Гледани от определен ъгъл тези двама стражи са толкова близко един до друг, сякаш почти се докосват. Погледът от всеки от тях обаче  дава далеч по-ясна представа за разстоянието помежду им и това, което удържат – дълбокото и неспокойно могъщество на морето. Малко по навътре в морето е външният фар – самотно островче с малка кула, която свети нощем, за да упътва морските съдове към спасителния залив и спокойствието на градското пристанище.

Селска работа

Като дете не обичах селската работа. Родителите ми ме водеха всяка седмица със себе си на село в съсредоточено усилие да ме научат на честен труд. Възлагаха ми различни задачи, почти никоя от които не ми се нравеше; нито ръчното плевене, нито брането, нито почистването на курника бяха способни да събудят в мен някакъв ентусиазъм. Особено неприятно за изнежената ми градска психика бе копането – под жаркото лятно слънце, плувнал в пот, постоянно атакуван от жадни за плът мухи прекопавах ред след ред от дядовото ми лозе. В тези отминали отдавна часове на това, което ми се струваше като мъчение откривах спасение в представата за истинско мъчение. Представях си, че съм революционер или пират, заловен от вероломните си врагове и заточен в каторга. Прекопавах замечтано и обмислях как единствената ми надежда е да не губя надежда. Навън, далеч от пустото и самотно място, където ме бяха захвърлили враговете ми, кипеше животът; необяснимите сили на историята работеха и скоро щях да съм свободен. Тогава в аналите на историците – тези спортни коментатори от бъдещето, щеше да пише „Прекарва 15 години в каторга, преди да се измъкне с хитрост.“ Не бързах да измисля хитростта; знаех, че имам още няколко реда с лозя преди да дойде нейният ред. Всеки замах с мотиката бе месец, всеки няколко завършени метра – година. И сякаш колкото по горещо ставаше, и колкото повече мухите бръмчаха около тялото ми, толкова по-истинска се раждаше фантазията ми.

Тогава от някъде се появяваше леля Дяна, която живееше в съседния двор; грабваше мотиката от ръцете ми, превиваше кръста си под прав ъгъл и ми демонстрираше как за минути бих могъл да приключа с реда. „Колкото по-малко го мислиш, толкова по-бързо става!“ нареждаше, докато преполовяваше следващия ред. Така и не разбрах това, което се опитваше да ми покаже. Не виждах удоволствието в машиналното извършване на къси движения, без да имаш време да придадеш някакво мистично значение на действията си. Понякога си мисля, че съм все още на онова лозе, само въображението ми се носи на нови и различни места, а понякога дори съдбата върши моята работа.

Просветление

Нито онази сутрин, нито на следващата почина кроткият К. М. Мамедов, когото много негови колеги смятаха за непоправим самотник, ала нещо непременно се бе случило с него – нещо, което може би беше препопределило съдбата му. Беше излязъл от дома си без видима причина в един от малките часове и никога повече не се завърна. Не ни спира нищо да си помислим, че е обикалял студените улици на нощна София до сутринта, спял е в замлъкналия мрак на отдалечените подлези и не е слагал залък в устата си с дни. Не са го преследвали спомени, не са го измъчвали угризения, не са му тежали неосъществени видения. Може би някой го е изблъскал в стремежа си да хване сутрешния автобус; Мамедов мълвеше упорито нечии стихове:

Нощта има хиляди очи,

а денят само едно,

но цял свят угасва -

угасне ли слънцето…

Нека приемем, че тогава дойде откровението. Мамедов почувства (защото това, което се случи бе невъзможно да се разбере, а да се почувства), че случилото се е в своя реалност, несвързана с никоя друга и все пак тясно преплетена с безброй други реалности, всяка пулсираща за миг и угасваща в небитието; събитията се случват някъде и едновременно не се случват, така както някъде и едновременно съществуват само като концепции в съзнанието му.

Мамедов постигна просветление, което би могъл да постигне във всеки един друг момент. То дойде в навечерието на смъртта му, така както бихме го нарекли ние.

Десет минути

Три без петнайсет. Мамедов извади ръката си от джоба и подръпна цигарата от устата си. Три без петнайсет. Беше вече твърде късно дори да заспива. Колко бързо летеше времето, когато имаш нещо важно, което трябва да бъде свършено бързо. Десет години програмиране го бяха научили да работи до край, когато наближеше крайният срок. Той отпи от чашата с чая и се усмихна на дебелия риж котарак, който го гледаше от плаката на стената. Какво можеше да разбира тази двуизмерна котка от понятия като ентропия или микроблогинг. Единствената задача в жалкото й съществуване бе да пази тапетите зад печката от хвърчащите към тях мазни пръски из врящото в тигана олио. Сега бездействаше.

Мамедов погледна към редящия се пред очите му код, описващ действието на стотици хора, може би на хиляди. Загаси цигарата недопушена и отривисто се изправи. От рязкото действие кракът му почти се схвана, но сега не му беше до това. Грабна палтото си, набързо се обу, върна се за портфейла и телефона си, сгъна лаптопа и го прибра в калъфа му, нарами го през рамо, поколеба се отново на вратата, но заключи и се качи в асансьора. Слезе на партера, излезе от входа и седна на зеленикавата пейка пред блока.

Три без пет. Явно и тази вечер няма да се спи. Погледна внимателно към залутания между десетките други светещи стъкла свой прозорец. Каква бе сега задачата на рижата котка от плаката. Ръцете му се сами се бяха прибрали в топлата прегъдка на джобовете и почиваха от борбата с вечерния хлад.

Нощта беше тиха. Само зимната луна беше в небето.

R. L. Stevenson

Love - what is love?  A great and aching heart;
Wrung hands; and silence; and a long despair.
Life - what is life?  Upon a moorland bare
To see love coming and see love depart.

Хаос

Някога обичах да си купувам скъпи и дебели книги – например пълното издание на Пътеводител на Галактическия Стопаджия, или Изворът на Ан Райнд или някой друг такъв обемен бестселър. След като го прочетях, се качвах в колата и отивах в някой отдалечен квартал на София, в някое малко паркче или на друго място, където хората не биха ми обърнали внимание с книга в ръка. Седнал на някоя пейка прочитах един последен абзац, след това ставах оставяйки книгата на пейката след себе си. В кратко послание в началото и молех намерилия я да я прочете и след това да я предаде нататък. Вярвам, че такива действия, макар и безсмислени на пръв поглед, пораждат малки порции живителен хаос в скучния и еднообразен ритъм на ежедневието. Представям си, че също както ефекта на пеперудата, осцилациите от последствията им прерастват в огромна неочаквана от никой вълна от събития, видоизменящи културата, в която виреем.

Автомобилният парадокс

Рекламата на автомобилите обикновено е свързана с тяхната изключителност, която те придават и на собственика си. Те са играчки на статуса, луксозни придобивки, символ на независимостта и спечеленото време. Хората биват идентифицирани с тях ( голфаджии, жипаджии), наричат ги с ласкави имена ( Джиджо, Форделин), страдат заради проблемите им (скъсах жило, отнякъде ми изтича антифриз). Автобилът е най-успешният символ на капитализма с неговата безкрайна манифактура и онзи образ на набързо сглобяваните идентични черни Фордове някъде от началото на века. Сънувайки капиталистическата си приказка обаче съвременното общество проспива нарастващата безполезност на това изобретение и необратимите последици от сблъсъка му с природата. Всеки голям град по света изглежда изключително подобно в интервалите между 8 и 10 и 17 и 19 часа, а понякога и извън тях. Безкрайни колони от автомобили, устремени към заветната крайна точка. Времето, необходимо за достигане от една до друга точка се увеличава вместо да намалява с всеки изминал ден с включването на нови и нови „участници в движението“. Все повече лъсва илюзорността на концепцията за независимост, която автомобилните търговци прокламират. Автомобилът като явление вече е парадокс.

Един от парадоксалните моменти около тази индустрия е именно в онзи образ от началото на века, когато манифактурата на Хенри Форд започва да бълва фордчета за всеки американец. Дотогава символ на богатство и власт, автомобилът изведнъж става достъпен за все повече хора. По същество това изобретение не добавя нищо ново към иновациите в транспорта. Също като железниците и то има нужда от специален път, по който да се придвижва и изисква гориво, за да работи. Дори за разлика от железниците, то има някои недостатъци – необходимо е водачът да го удържа постоянно в пътя, което означава повече усилия и опасност от инциденти. Разходът за гориво за един пътник е в пъти повече от този на железопътния транспорт. За разлика от влаковете обаче, автомобилът е играчка за индивидуална консумация. Характеристика, издигната в култ от капиталистическото общество. Както всяка друга стока, автомобилът се размножава в хиляди различни копия, за да може всеки свободно да избира към коя класова група иска да бъде възприеман, че принадлежи или с други думи да избира своя „лайфстайл“.

Символите на статус в човешкото общество винаги са имали огромно значение. В днешно време, освен автомобила, такава роля изпълняват също дрехите, бижутата и дори мобилните телефони. Автомобилът обаче е короната на капиталистическия строй. Всяко семейство има кола, понякога дори две или три коли. Когато лизингът на едната изтече, се закупува следващата, за да могат и децата да имат коли. Когато колата „остарее морално“ се предава на следващите в обществената йерархия и се закупува нова. Автомобилната индустрия бълва нови и нови модели всяка година, които изместват старите към все по-ниските слоеве на обществото. Така в един момент всеки се сдобива с автомобил и движението при ограничени пътища става невъзможно. На помощ идват популистските правителства с проекти за нови магистрали, естакади и други чудовищни наслоявания върху повърхността на земята. Това решава само донякъде проблема, тъй като гъстотата и интензитета на градската среда не позволява продължителни строителни дейности в центровете. Започва увеличаването на разстоянията. Моловете, офис сградите и жилищните комплекси са все по-далече едни от други. Това намалява времето прекарано в задръствания, но не намалява времето прекарано в автомобила. Времето, необходимо някога на човек, за да излезе от вкъщи и да отиде пеша до бакалията може би е същото, ако не и по-малко от това необходимо му днес, за да запали колата и да отиде до мола, плюс времето, необходимо му, за да намери къде да я паркира, плюс времето, което работи, за да плати лизинга, горивото и амортизациите и.

Тук лъсва и илюзорността на концепцията за независимост, която рекламите ни пробутват. Автомобилистът е крайно зависим от редица специалисти, отговорни за поддръжката на автомобила му. Освен ако не иска да прекарва часове легнал под колата си с набързо преведено през няколко езика от китайски упътване в ръка. Той заплаща на всички тези специалисти, както и на десетки други професии, възникнали покрай масовизацията на МПСтата – застрахователи, катаджии, инструктори, чиновници. Дори, когато е в автомобила си, той е зависим от всички останали участници в движението, които за него са само пречка пред скоростта му.

Попаднал в безкрайното задръстване по Цариградско шосе в петък вечер, човек се пита къде са обещаните му време и независимост, къде е „свободата от движението“. Може би в озверелите гримаси на жената от съседната кола или в самоубийствените маневри на автомобила отзад, стремящ се към самоцелно, макар и безсмислено предвид цялостната обстановка изпреварване. Или в часовете изработени за изплащане на лизинга на обречения да спи пред блока автомобил, поради наличието на служебна кола. Или в опасаната с асфалтови пътища планета, покритите с петролни петна океани и тоновете скрап. Вече нямаме право на избор дали да имаме или да нямаме автомобил – животът в града е организиран около движението с автомобил, определени места от ландшафта са непристъпни освен с риск за живота без автомобил. И вместо да обмисляме решение на автомобилния парадокс, ние го задълбочаваме с всеки изминал ден.

B-sides

Няколко недовършени драфта, заседнали в килера на блога. 101010 е удобен момент да бъдат измъкнати навън, за да не задръстват креативното пространство с усещане за вина. Изваждаме ги и ги терминираме на място без възможност за обжалване. Започваме с малко проблемни образи от подсъзнанието ми:

без заглавие

Подозирам, че някъде лежи огромен червен гущер с петниста опашка. Подозирам също че, той често спи. Доста повече от мен. Спи много защото ме сънува. Сънува как сънувам други хора. Това за него разбира се са пълни безмислици, но според мен той така или инче не е много в час какво се случва с него. Още по-малко му пука какво сънува. Още повече, казват че гущерите не сънуват – вероятно той дори не подозира, че сънува.

И резултатът от тази ситуация е, че сега седя и пиша за нея. Вместо да събирам пари за къща. Или да планирам заем. Или да лежа в леглото си и да мисля бизнес-идеи.

„Щастието е най-важното!“ чета в едно новогодишно пожелание. „Без пари човек няма самочувствие – по телевизията го казаха.“ оплаква ме баба. „След като за малко не умрях, промених живота си – сега искам да си купя къща.“ окуражава ме един познат. „Бъди себе си- само така можеш да си щастлив!“ крещят рекламните пана.

Отивам в магазина и си купувам бутилка ЩАСТИЕ. В магазина има огромна опашка – стотици хора бутат малки каруци натоварени с неща, които им носят ЩАСТИЕ. „Работата е ненормирана. Често се остава извънработно време. Напрежението е голямо. Но плащаме.“ Парите са щастие. Колата е щастие. Къщата е щастие. Бракът е щастие. Децата са щастие.

Щастието е в нещата. Да имаш много неща е щастие. Всички усилено събират и трупат, трупат и събират. Гледат ме от своите купчини от неща с недоверие и съжаление. „Той си няма нищо. Сигурно е много нещастен.“ Понякога ме замерват с по нещо. „Вземи, вземи. Трябва да се трупа.“

Та такъв е сънят на огромният гущер с петнистата опашка. Малко е странен, но все пак си е негов, а аз съм само герой в съня му.

 

Следва един анализ на ролята на паметника като фалически символ в човешката култура:

Паметници и фалоси

Малко размисли върху Роланд Барт и опит за анализ на снимка по неговата схема за тълкуване на фотографията:

без заглавие

 

Съпоставка между света на е-продажбите и секса:

Страстта или секса, секса или страстта

От известно време в мен се борят две противоположни житейски стратегии по отношение на любовта. Понякога надделява едната, понякога другата, а крайният резултат от тази борба обикновено е разочароващ. Не ми се ще да губя нито една от тях, но разликите са толкова съществени, че припокриването им ми причинява емоционални сривове, като този, в който съм в момента. Да започнем с по-сухата материя:

Sales 2.0

Аналогията ми е следната. Sales 2.0 или по-скоро Marketing 2.0 процеса се подразделя на следните етапи:

*Lead Generation – общуваш с колкото се може повече жени. На всички говориш същите простотии, които си забелязал, че са им забавни. Някои от тях са привлечени от теб.

*Lead Nurturing – тези, които са привлечени, извеждаш на срещи. Преценяваш на коя колко и трябва. Гледаш да им е забавно.

*Lead Scoring – отчиташ кои заслужават усилията, които полагаш и кои са загуба на време. Последните отпадат.

*Lead Conversion – затваряш продажбата с неустоимо предложение, изготвено специално за нея. Ако всичко до сега е вървяло добре, обикновено тя сама наглася нещата.

Дотук добре. Всичко по план. И тогава отнякъде изниква някаква генетична спънка, прокламираща моногамията или чувството ми за собственост и към един от leadовете се появяват силни чувства. Като отговор на това се появява:

„А bout de souffle“

Тук аналогията е с един френски филм. Главният герой е обсебен от една девойка и я преследва постоянно с предложения за секс. Страстта му е толкова силна, че накрая загива предаден от нея.

 

Още малко по темата. Тук явно вече отпада аналитичния подход към нещата:

Да убием любовта

Как да убия страстта, която ме изгаря?

Ницше сигурно би предложил да и се отдам напълно. Да я приема и да се оставя да ме води в действията ми.

Някой айкидо гуру би ме посъветвал да я пренасоча към нещо друго. Да я култивирам и да я канализирам в нещо, което смятам за полезно.

Някой будист би сметнал за нужно да я съзерцавам, докато отшуми.

Страстта е като болест, която може да те държи с години. Когато не я храниш – тя те разяжда. Когато я храниш – тя украпва. Единственият начин да я преодолееш е като я удовлетвориш. Понякога това не е възможно, понякога не е достатъчно. Мислите лудуват, сънят е неспокоен, сърцето се свива.

Как да убия страстта, която ме изгаря?

Нека битието покаже.

 

И накрая нещо критично:

без заглавие

От дете мечтая да напиша книга. Книга за живота, вселената и всичко останало. Книга, в която да е събрано всичко, което съм научил и осъзнал през живота си. Или по-скоро особена многопластова книга,  която е трудно да характеризираш само с едно кухо определение като роман или новела. А всъщност аз съм тази книга. Аз също съм нейният читател. Кой тогава е авторът?

Ако книгата е автобиография, то тогава авторът съм аз. Някога след години ще седна и ще напиша всичко, което ми се е случило или всичко, което съм решил да напиша, че ми се е случило. Проблемът е, че не обичам автобиографиите. Струват ми се твърде самовлюбени. Никой не се интересува от бръщолевениците на някакъв изкукал дядка, внушил си, че е много важен за света. Поне аз не бих се интересувал.

Ако е биография, то тогава авторът е системата. Всички документи, свързани с мен: оценките ми в училище, изказванията ми на обществени места, личната ми карта, трудовата книжка, здравния картон, снимките с мое присъствие; спомените на хората около мен, тяхното мнение за мен. В този случай читателят наистина съм аз. Но не това е книгата. Защото в нея има още много, което остава недоизказано. Пластът е един, поуката е проста – живя, умря.

Драматичният край на Еди Пиронков

Драматичният край на Еди Пиронков започна като разказ, в който главният герой се събужда и по пътя си за работа прочита в хороскопа си, че днес има опасност да умре при транспортно произшествие. Ужасен, той слиза от автобуса, с който пътува за работа в отчаян опит да избегне какъвто и да било транспорт. Докато слиза се замесва в инцидент с една едра гражданка с високи корпишони, която го обвинява в нападение и вика полиция. След като дълго протестира да бъде откаран с кола в районното управление на полицията, накрая го завеждат пеша. Пише обяснения и след това предупреждава в службата си, че днес няма да отиде на работа. Притеснен тръгва за вкъщи пеша, избягвайки главните пътни артерии. Когато пристига у дома не се качва в асансьора, а поема по стълбите.

В този момент съседът му снима веселяшки клип за youtube. В клипа, който бързо печели гледаемост и дори привлича няколко реклами от google, първо се появява лицето на съседа. После се появява приятелката му, която е зад камерата. В следващия момент съседът вече е на екипиран с протектори и каска и лети с колелото си по стълбите. Ловко взима първия завой на площадката и налита на качващ се от долу по стълбите човек. След това камерата губи фокус и се чуват разтревожени гласове. От диалога става ясно, че някой е пострадал и ще е необходима медицинска помощ. Камерата отново се връща в ръцете на оператора си и в кадър вече е лицето на Еди Пиронков, който набира телефона на Бърза помощ. На стълбите лежи сгърчената физиономия на бабичка, надаваща тихи стонове. До нея сконфузено гледа младежа-съсед, причинил злополуката. В този момент клипът завършва и повечето хора превключват към някой от римейковете му. Някои от тях са със саундтрак и изглеждат още по-забавни. По-късно поради протести, имащи предвид последвалите събития, клипът е свален.

Еди Пиронков все пак загива, тъй като разказът го изисква. Малко по-късно около 4 и 20 следобяд, пилотът на самолет ЧийпЕър преживява неприятен семеен скандал по телефона. За да се успокои изпива няколко глътки от любимото си уиски в едно ведомствено заведение до летището.  Тези няколко глътки не биха се оказали съдбоносни, ако не бяха последвани от още няколко. Ако собственикът на заведението не бе решил тази седмица да сервира напитките без да ги разрежда, на въпросния пилот едва толкова щеше да му се услади тази малцова течност. Няколко часа по-късно поради съвсем други причини свързани с техническата поддръжка на един от двигателите на самолета, нашият пилот губи контрол над машината. Самолетът полита надолу към земята и единственото, което зависи от пилота е дали ще се разбие в един дълъг нисък блок, опасан с реклами на безалкохолни или един по-висок блок с реклама на корпишони. Уискито в кръвта му напомня за отвратителния навик на жена му да носи високи корпишони и той насочва самолета към омразния образ поел зловредното рекламно табло.  На десетия етаж в този блок умира Еди Пиронков.