Нито онази сутрин, нито на следващата почина кроткият К. М. Мамедов, когото много негови колеги смятаха за непоправим самотник, ала нещо непременно се бе случило с него – нещо, което може би беше препопределило съдбата му. Беше излязъл от дома си без видима причина в един от малките часове и никога повече не се завърна. Не ни спира нищо да си помислим, че е обикалял студените улици на нощна София до сутринта, спял е в замлъкналия мрак на отдалечените подлези и не е слагал залък в устата си с дни. Не са го преследвали спомени, не са го измъчвали угризения, не са му тежали неосъществени видения. Може би някой го е изблъскал в стремежа си да хване сутрешния автобус; Мамедов мълвеше упорито нечии стихове:
Нощта има хиляди очи,
а денят само едно,
но цял свят угасва -
угасне ли слънцето…
Нека приемем, че тогава дойде откровението. Мамедов почувства (защото това, което се случи бе невъзможно да се разбере, а да се почувства), че случилото се е в своя реалност, несвързана с никоя друга и все пак тясно преплетена с безброй други реалности, всяка пулсираща за миг и угасваща в небитието; събитията се случват някъде и едновременно не се случват, така както някъде и едновременно съществуват само като концепции в съзнанието му.
Мамедов постигна просветление, което би могъл да постигне във всеки един друг момент. То дойде в навечерието на смъртта му, така както бихме го нарекли ние.
