Като дете не обичах селската работа. Родителите ми ме водеха всяка седмица със себе си на село в съсредоточено усилие да ме научат на честен труд. Възлагаха ми различни задачи, почти никоя от които не ми се нравеше; нито ръчното плевене, нито брането, нито почистването на курника бяха способни да събудят в мен някакъв ентусиазъм. Особено неприятно за изнежената ми градска психика бе копането – под жаркото лятно слънце, плувнал в пот, постоянно атакуван от жадни за плът мухи прекопавах ред след ред от дядовото ми лозе. В тези отминали отдавна часове на това, което ми се струваше като мъчение откривах спасение в представата за истинско мъчение. Представях си, че съм революционер или пират, заловен от вероломните си врагове и заточен в каторга. Прекопавах замечтано и обмислях как единствената ми надежда е да не губя надежда. Навън, далеч от пустото и самотно място, където ме бяха захвърлили враговете ми, кипеше животът; необяснимите сили на историята работеха и скоро щях да съм свободен. Тогава в аналите на историците – тези спортни коментатори от бъдещето, щеше да пише “Прекарва 15 години в каторга, преди да се измъкне с хитрост.” Не бързах да измисля хитростта; знаех, че имам още няколко реда с лозя преди да дойде нейният ред. Всеки замах с мотиката бе месец, всеки няколко завършени метра – година. И сякаш колкото по горещо ставаше, и колкото повече мухите бръмчаха около тялото ми, толкова по-истинска се раждаше фантазията ми.
Тогава от някъде се появяваше леля Дяна, която живееше в съседния двор; грабваше мотиката от ръцете ми, превиваше кръста си под прав ъгъл и ми демонстрираше как за минути бих могъл да приключа с реда. “Колкото по-малко го мислиш, толкова по-бързо става!” нареждаше, докато преполовяваше следващия ред. Така и не разбрах това, което се опитваше да ми покаже. Не виждах удоволствието в машиналното извършване на къси движения, без да имаш време да придадеш някакво мистично значение на действията си. Понякога си мисля, че съм все още на онова лозе, само въображението ми се носи на нови и различни места, а понякога дори съдбата върши моята работа.
