Дискусия край брега на езерото

С Котарака и Карлсон седяхме на брега на езерото и се взирахме в равната му огледална повърхност, нарушавана само от вълничките, които мръсните крака на туристите образуваха. Тълпи от хора обикаляха наоколо и се възмущаваха от присъствието на останалите на това толкова подходящо за съзерцание място. Някои газеха във водата, други ядяха на тревата, а трети просто гледаха разфокусирано, навярно повлияни от силните слънчеви лъчи. Ние бяхме поставили три кенчета с бира да се охлаждат в езерото и също обгаряхме обилно кожата си под ултравиолетовото сияние над нас. Докато гледах как един отразен от водата лъч зачервява ръката ми, реших да проверя какъв разговор би могъл да се получи.

– Колко много вода?! – започнах. Котаракът и Карлсон направиха усилието да ме погледнат с насмешка, т. е. ги бях заинтересувал – Откъде ли идва?

– От атмосферата, разбира се! – отсече Котаракът.

– Искаш да кажеш, че атмосферата произвежда водата, после я спуска под формата на дъжд, след това под формата на реки тя се влива в морето и след това се изпарява обратно в атмосферата?

– Точно така. Водата е неизчерпаем ресурс. – кимна Котаракът.

– Дори да е така, – съгласих се аз – нейното количество не нараства, а е постоянно. Атмосферата е само един от участниците в нейния кръговрат.

– Не! Атмосферата е създала водата. Ако не е така, докажи го! – настоя Котаракът.

– Добре, – започнах аз – ако атмосферата е създала водата, значи тя е създала и земята, така ли е?

– Не, разбира се! Земята е възникнала от един взрив на нематериални вещества. Така се е образувала материята. – доволен, че е стигнал до някаква по-сигурна територия Котаракът се изправи и запристъпва от крак на крак.

– Кои са тези нематериални вещества? – попитах аз.

– Ей, глупаци! – внезапно се развика освирепял Карлсон. Двамата с Котарака го погледнахме озадачено. Беше се сврял на кълбо върху гуменките си, обгорял жестоко от слънцето, червен като ряпа от изгарянията или от някаква ярост – Какво правите?! Рушите сала върху, който се нося!

Настъпи мълчание. Пресегнах се за бирата си. Все още беше топла.

Advertisements

3 Коментари

Filed under Uncategorized

Пейзаж

В този залив премина детството ми. Тук се учих да плувам, да целувам и да преодолявам препятствия. Някога тук имаше плаж, а сега са натрупани купища камъни, все още неоформени от морето. Останките на един самотен понтон едва се подават над водата. Заради него, някога наричаха изчезналия вече плаж Понтона. Срещу понтона е построен кръгъл каменен подиум врязан в морето; белите камъни, използвани за основата му рязко се отличават от зеленикавия цвят на старите скали около тях. Една подводна скала мълчаливо ги наблюдава на няколко метра навътре. Склоновете й са покрити с отдавна необезпокоявани миди и меки мъхести водорасли, зелени под водата и черни от досега си с въздуха над нея. Заливът живее свой живот, различен от бурния водовъртеж на вълните в откритото море на Изток. Морската повърхност тук е гладка и тиха. Колкото по-назад остава сушата, толкова по-дълбока, тъмна и непредсказуема става водата наоколо. Студените подводни течения са невидими отвън, но силно осезаеми за всеки попаднал в ледената им прегръдка. Запазената им територия е началото на залива – там, където той свършва и започва Черно море. Там, на изхода две ивици суша са застанали като стражи, вгледани един в друг. Единият от тях е естествено образуван нос  – старата църква построена на гърба му е символ на стария град, населяван предимно от гръцки рибари, отдавна изоставили поселището. Носът е висок, отвесни и голи скалите му се спускат рязко към морето и безстрашно поемат мощните талази вълни, които се изсипват върху им. Другият страж насреща е вълнолом, заграден със звездовидни бетонови блокове, защитаващи градското пристанище от набезите на водната стихия и завършващ с фар . Гледани от определен ъгъл тези двама стражи са толкова близко един до друг, сякаш почти се докосват. Погледът от всеки от тях обаче  дава далеч по-ясна представа за разстоянието помежду им и това, което удържат – дълбокото и неспокойно могъщество на морето. Малко по навътре в морето е външният фар – самотно островче с малка кула, която свети нощем, за да упътва морските съдове към спасителния залив и спокойствието на градското пристанище.

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

Селска работа

Като дете не обичах селската работа. Родителите ми ме водеха всяка седмица със себе си на село в съсредоточено усилие да ме научат на честен труд. Възлагаха ми различни задачи, почти никоя от които не ми се нравеше; нито ръчното плевене, нито брането, нито почистването на курника бяха способни да събудят в мен някакъв ентусиазъм. Особено неприятно за изнежената ми градска психика бе копането – под жаркото лятно слънце, плувнал в пот, постоянно атакуван от жадни за плът мухи прекопавах ред след ред от дядовото ми лозе. В тези отминали отдавна часове на това, което ми се струваше като мъчение откривах спасение в представата за истинско мъчение. Представях си, че съм революционер или пират, заловен от вероломните си врагове и заточен в каторга. Прекопавах замечтано и обмислях как единствената ми надежда е да не губя надежда. Навън, далеч от пустото и самотно място, където ме бяха захвърлили враговете ми, кипеше животът; необяснимите сили на историята работеха и скоро щях да съм свободен. Тогава в аналите на историците – тези спортни коментатори от бъдещето, щеше да пише „Прекарва 15 години в каторга, преди да се измъкне с хитрост.“ Не бързах да измисля хитростта; знаех, че имам още няколко реда с лозя преди да дойде нейният ред. Всеки замах с мотиката бе месец, всеки няколко завършени метра – година. И сякаш колкото по горещо ставаше, и колкото повече мухите бръмчаха около тялото ми, толкова по-истинска се раждаше фантазията ми.

Тогава от някъде се появяваше леля Дяна, която живееше в съседния двор; грабваше мотиката от ръцете ми, превиваше кръста си под прав ъгъл и ми демонстрираше как за минути бих могъл да приключа с реда. „Колкото по-малко го мислиш, толкова по-бързо става!“ нареждаше, докато преполовяваше следващия ред. Така и не разбрах това, което се опитваше да ми покаже. Не виждах удоволствието в машиналното извършване на къси движения, без да имаш време да придадеш някакво мистично значение на действията си. Понякога си мисля, че съм все още на онова лозе, само въображението ми се носи на нови и различни места, а понякога дори съдбата върши моята работа.

5 Коментари

Filed under Uncategorized

Просветление

Нито онази сутрин, нито на следващата почина кроткият К. М. Мамедов, когото много негови колеги смятаха за непоправим самотник, ала нещо непременно се бе случило с него – нещо, което може би беше препопределило съдбата му. Беше излязъл от дома си без видима причина в един от малките часове и никога повече не се завърна. Не ни спира нищо да си помислим, че е обикалял студените улици на нощна София до сутринта, спял е в замлъкналия мрак на отдалечените подлези и не е слагал залък в устата си с дни. Не са го преследвали спомени, не са го измъчвали угризения, не са му тежали неосъществени видения. Може би някой го е изблъскал в стремежа си да хване сутрешния автобус; Мамедов мълвеше упорито нечии стихове:

Нощта има хиляди очи,

а денят само едно,

но цял свят угасва –

угасне ли слънцето…

Нека приемем, че тогава дойде откровението. Мамедов почувства (защото това, което се случи бе невъзможно да се разбере, а да се почувства), че случилото се е в своя реалност, несвързана с никоя друга и все пак тясно преплетена с безброй други реалности, всяка пулсираща за миг и угасваща в небитието; събитията се случват някъде и едновременно не се случват, така както някъде и едновременно съществуват само като концепции в съзнанието му.

Мамедов постигна просветление, което би могъл да постигне във всеки един друг момент. То дойде в навечерието на смъртта му, така както бихме го нарекли ние.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Десет минути

Три без петнайсет. Мамедов извади ръката си от джоба и подръпна цигарата от устата си. Три без петнайсет. Беше вече твърде късно дори да заспива. Колко бързо летеше времето, когато имаш нещо важно, което трябва да бъде свършено бързо. Десет години програмиране го бяха научили да работи до край, когато наближеше крайният срок. Той отпи от чашата с чая и се усмихна на дебелия риж котарак, който го гледаше от плаката на стената. Какво можеше да разбира тази двуизмерна котка от понятия като ентропия или микроблогинг. Единствената задача в жалкото й съществуване бе да пази тапетите зад печката от хвърчащите към тях мазни пръски из врящото в тигана олио. Сега бездействаше.

Мамедов погледна към редящия се пред очите му код, описващ действието на стотици хора, може би на хиляди. Загаси цигарата недопушена и отривисто се изправи. От рязкото действие кракът му почти се схвана, но сега не му беше до това. Грабна палтото си, набързо се обу, върна се за портфейла и телефона си, сгъна лаптопа и го прибра в калъфа му, нарами го през рамо, поколеба се отново на вратата, но заключи и се качи в асансьора. Слезе на партера, излезе от входа и седна на зеленикавата пейка пред блока.

Три без пет. Явно и тази вечер няма да се спи. Погледна внимателно към залутания между десетките други светещи стъкла свой прозорец. Каква бе сега задачата на рижата котка от плаката. Ръцете му се сами се бяха прибрали в топлата прегъдка на джобовете и почиваха от борбата с вечерния хлад.

Нощта беше тиха. Само зимната луна беше в небето.

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

R. L. Stevenson

Love - what is love?  A great and aching heart;
Wrung hands; and silence; and a long despair.
Life - what is life?  Upon a moorland bare
To see love coming and see love depart.

има 1 коментар

Filed under Uncategorized

Хаос

Някога обичах да си купувам скъпи и дебели книги – например пълното издание на Пътеводител на Галактическия Стопаджия, или Изворът на Ан Райнд или някой друг такъв обемен бестселър. След като го прочетях, се качвах в колата и отивах в някой отдалечен квартал на София, в някое малко паркче или на друго място, където хората не биха ми обърнали внимание с книга в ръка. Седнал на някоя пейка прочитах един последен абзац, след това ставах оставяйки книгата на пейката след себе си. В кратко послание в началото и молех намерилия я да я прочете и след това да я предаде нататък. Вярвам, че такива действия, макар и безсмислени на пръв поглед, пораждат малки порции живителен хаос в скучния и еднообразен ритъм на ежедневието. Представям си, че също както ефекта на пеперудата, осцилациите от последствията им прерастват в огромна неочаквана от никой вълна от събития, видоизменящи културата, в която виреем.

3 Коментари

Filed under Uncategorized