Градината на обърканите Петки

— Значи, седят си Петка и Василий Иванович и си къркат. Изведнъж дотичва един войник и вика: „Бели!“ Петка казва: „Василий Иванович, да се спасяваме“. А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Пили, значи. Пак търчи войникът и крещи: „Бели!“ А Чапаев налива още по една чаша: „Пий, Петка“. Отново нахълтва войникът и вика, че белите вече наближават къщата. А Чапаев казва: „Петка, виждаш ли ме?“ Петка вика: „Не“. — „И аз не те виждам. Добре сме се маскирали“.

Въздъхнах презрително и взех от масата ново парче пластилин.

— Този го знам, само че в друг вариант — каза Володин. — Идват белите, оглеждат стаята и казват: „По дяволите, пак са избягали“.

В. Пелевин „Чапаев и Пустота“

За да бъде съзрян лъча на авторството в многобройните ключалки от текстове е необходимо или да се впуснеш в мащабно проучване на различните източници или да възприемеш себе си като автор на това, което четеш. Крайният резултат винаги е един произволен микс между тези два подхода и нито един от тях не може да бъде постигнат в абсолютно чист вид. Авторът като такъв не съществува, защото е заменен от своя образ в нечие съзнание. Често този образ не съвпада с първоизточника си и изпълнява съвсем други функции от него. Образът на Василий Чапаев започва своята кариера от една книга, в която е описан харизматичен бандит, повлечен от историческите събития. Продължава еволюцията си във филм, пожънал небивал успех за времето си – безстрашен и простоват червеноармейски командир. Тлее в стотици анекдоти, измествайки официалния дискурс на гражданската революция – глуповат и странен участник в различни въображаеми ситуации. Преражда се в нова форма в „Чапаев и Пустота“ – Буда.

Съзнанието се лута между света на сънищата, опитвайки се да отсъди кой от тях е реален. Така Петка ту е в лудницата, където си въобразява, че е командир на ескадрон, ту е командир на ескадрон, който сънува лудница. По пътя към просветлението, то трябва да мине през различни етапи. Първо трябва да осъзнае илюзорността на имената и йерархиите – героят получава назначението си под чужда самоличност. После да прозре илюзията за отделна личност, взимайки участие в терапията за групово халюциниране. След това да отхвърли материалността на света, разбивайки в главата си бюста на Аристотел. Да осъзнае света на сънищата, с напътствието на Барон Юнг-ерн. Накрая, да постигне Пустотата чрез глинената картечница на Чапаев.

„Дзен е пръстът, който сочи към Луната. Когато видиш Луната, вече нямаш нужда от пръста.“

дзен-притча

Василий Иванович повежда съзнанието на едно пътешествие, което има за цел мигът, в който светът изчезва и героите са пред Условната Река на Абсолютната Любов. Пръстът, сочещ света, всъщност не сочи него, а посочва отвъд. Кутрето на Чапаев липсва при следващата среща с него. Самата цел не е важна. Важно е движението, както осъзнават Петка и Ана по време на любовната сцена между тях. В него е същността.

„Преди да поема по пътя, стените бяха стени и диваните бяха дивани. Докато усвоявах истината, стените вече не бяха стени и диваните не бяха дивани. Сега, когато съм просветен стените са отново стени и диваните са отново дивани.“

Дейвид Чес, „Счупени коани“

Освободил се от постоянното лутане на неспокойния ум, Петка постига една мисъл. С просветлението, той се озовава в лудницата. Изписан е, прекратявайки всички ангажименти към света на материалното. Несъвместимостта му с този свят е окончателна. Необходима е нова вътрешна битка, след тези в Музикалната табакерка и на станция Лозовая. В нея той е само инициатор, а след това свидетел. Учителят му вече е отвън и го чака, за да го отведе във Вътрешна Монголия.

В търсенето на автора, Петка дълго се вглежда в себе си. Между Свръх-Аза на лудницата и Подсъзнателното на Революцията, съзнанието се стреми към степите на Вътрешна Монголия. Авторът е нечий друг ум, породен от същото това съзнание. Той не съществува другаде извън него. Но той не е съзнанието. И ролята му далеч не е толкова голяма, колкото му се иска. Авторът на Чапаев не е Фурманов, не е и Пелевин. Образът на Чапаев е породен от движението, от постоянната промяна и е преди всичко един архетип, който ни насочва по Пътя.

Целият свят е един виц, който Господ Бог е разказал на самия себе си. Пък и самият Господ Бог е същото нещо.

В. Пелевин „Чапаев и Пустота“

Реклами

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s